ИСТИНСКИЯ Намаз
Хатеми Есам, рахметуллахи алейх, казва следното за старателното изпълнение на намаза:
“Първо извърши старателно всички приготовления за намаза. Представи си Кябе между двете си очи, моста Сърат под краката си, Дженнета от дясната ти страна, а Джехеннема от лявата! Помисли си, че Азраил стои зад теб, за да вземе душата ти, която ти много обичаш; помисли, че това може да е последният намаз, който изпълняваш на този свят и така, встъпвайки в него, застани пред Аллах Теаля – Господа на световете! Направи встъпителния текбир със страхопочитание! Чети Коран-и Керим бавно, като размишляваш върху смисъла на това, което четеш! Направи рукю скромно и седжде с хушу! Тялото ти да спазва правилата на намаза, а духът ти да остане винаги на седжде и да не се отделя, дори и за миг от тази извисеност.”
Имам Газали дава пример с дуата “Еттехийяту”, което в намаза е “обич към Расулюллах”, салляллаху алейхи веселлем. Той казва, че бдителността на сърцето е условие на намаза:
“Когато човек казва “ейюхен небийю ве рахметуллахи”, трябва да види Расулюллах, салляллаху алейхи веселлем, с очите на сърцето си.”
Защото в Коран-и Керим се казва, че Пратеникът на Аллах се приближил до Него “на разстояние два лъка или по-близо”. Великият Аллах му казал:
“О, Пророче! Селямът (поздравът), берекетът на Аллах, както и Неговият рахмет (милост) да бъдат върху теб на този и в отвъдния свят”.
Така Аллах Теаля поздравил любимеца Си, което е много голямо уважение и зачитане.
Намазът е духовно издигане на мюсюлманите и в същото време те получават шанс за щастие и благоденствие като размишляват върху благочестието на Аллах Теаля.
Ето защо, когато човек извършва намаз трябва да почувства духовността на Еттехийяту. Еттехийяту е спомен за възвисяването. Възвисяването е израз на оказаната чест на Расулюллах, салляллаху алейхи веселлем, от Аллах Теаля, както и доближаването му до Самия него. В Еттехийяту се преповтаря и келиме-и шехадет, което показва колко голямо предимство е човек да служи на Аллах Теаля. В същото време напомня да се изказва салават-и шерифе винаги, когато се спомене на глас името на Расулюллах, салляллаху алейхи веселлем. В намаза по принцип това отваря прозорец в сърцата ни. През този прозорец обичащите Аллах Теаля се доближават до Него с иман и разбиране, и наблюдавайки Божествената тайна, виждат много истини, които не всеки може да види. Да се освободи от всичко и да се насочи към Аллах Теаля е възможно за човека само чрез намаза, като всеки път в него се повтаря келиме-и шехадет, като споменава името на Пратеникa на Аллах, заедно с името на Аллах Теаля. Не е възможно иманът на човек да бъде пълен и съвършен, докато не бъде схваната мъдростта на тази тайна.
Аллах Теаля е заповядал на мюсюлманите да изказват саляту селям на Мухаммед, Аллах да го благослови, като израз на пълен иман и обич към него. В същото време дава за пример ангелите, които благославят Пейгамбера:
إِنَّ اللهَ وَمَلَائِكَتَهُ يُصَلُّونَ عَلَى النَّبِيِّ
يَا أَيُّهَا الَّذِينَ آمَنُوا صَلُّوا عَلَيْهِ وَسَلِّمُوا تَسْلِيمًا
“Аллах и Неговите ангели благославят Пророка. О, вярващи, благославяйте го и вие, и го поздравявайте с почит.” (Ахзаб, 33/56)
Когато хората правилно се насочат към ибадета и изпълняват намаз, забравят всичко, включително и себе си. Те стават безчувствени към този свят и всичко, което ги заобикаля.
За хората, успели да изпълнят намаз по съответния начин, Мевляна Джеляледдин Руми казва:
“Когато, правейки текбир встъпват в намаза, излизат като курбан от този свят”.
“И ти, за да напреднеш след тях, извършвай намаз, прав като свещта в михраба41! Знай, че, когато встъпваш в намаза, казваш: “Аллаху екбер”, което значи: “О, Аллах, ние сме жертва пред Теб! Вдигайки високо ръце захвърлихме всичко зад себе си и се обърнахме към Теб!”
“Когато колиш курбан, казваш: “Аллаху екбер-Аллах е Най-Великият”, също и когато жертваш душата, заслужила това, казваш тези думи.”
“В този миг тялото става Исмаил, а душата Ибрахим, алейхисселям. С цел да секнат страстите и подбудите на тленното тяло, се изрича текбир (Аллаху екбер) и тогава душата се спасява от тези страсти и пороци. Казвайки Бисмилляхир-рахманир-рахим в намаза, става курбан”.
“Изпълняващите намаз застават в редици пред Аллах Теаля така, както застават в деня на Къямет, започват да отговарят на зададените им въпроси и да молят за милост”.
“Извършващите намаз, когато застават прави и плачат, приличат на тези, които в деня на Къямета биват съживявани, стават от гробовете и застават пред Аллах Теаля на махшер42. В този миг Той ще им каже: “Какво направи за времето, което ти бях дал? Какво спечели и какво донесе при Мен?”
“В този ден ще бъдат задавани стотици хиляди въпроси и ще бъдат оповестени неща, които ще задълбочават мъките на хората”.
“Докато извършва намаз човекът е прав, той се срамува от Аллах Теаля и Неговата заповед и затова се превива на две, прави рукю, тъй като вече не му е останала сила да стои прав. В рукю казва: “Субхане раббиел-азим” и така възхвалява Аллах и Го признава за Съвършен и Пречист от недостатъци”.
“След това издава заповед на този човек: “Вдигни главата си и отговори на зададените ти въпроси”.
“Човекът, потънал в срам, вдига смирено глава и се изправя, но и този път не успява да се задържи прав и пада по лице (прави седжде)”.
“Тогава му се издава друга заповед, която той не може да не изпълни, а именно: “Вдигни главата си от седжде и дай отчет за това, което си извършил!”
“Тогава този човек вдига главата си, но не успява да се задържи и пак пада по лице”.
“Тогава Аллах Теаля му заповядва: Стани и отговори на въпросите Ми, ще те питам най-подробно за това, което си извършил!”
“Величественото слово на Аллах Теаля толкова съкрушило духа на този човек, че той няма сили да стане на крака, а сяда подвивайки крака под себе си. Тогава Аллах Теаля му заповядва: “Хайде! Говори, разказвай!…Бях ти дал безброй блага, как ги използва? Благодари ли Ми за това? Бях ти дал и материални, и морални блага, какво спечели с тях?”
“Човекът се обръща надясно и прави селям (поздрав) на духа на пейгамберите и меляикетата. Той им казва: “О, владетели на духовния свят! Застъпете се за този лош човек, чиито крака и покривало затънаха в калта”.
“Пейгамберите казват на човека, който им е дал селям и е поискал застъпничество от тях: “Денят, в който можеше да ти се помогне, мина. Това беше в земния живот. Ти, обаче, там не направи ибадет, не направи нищо добро и пропиля времето си напразно”.
“Тогава човекът обръща главата си наляво. Иска помощ от близките си. Те му отговарят: “Млъкни, кои сме ние, за да ти помогнем? Махни се от нас, отговори сам за делата си на твоя Господ”.
“Сърцето на този човек, който не намира помощ и решение на проблемите си, се разбива. След като опитал всички средства и не успял от никъде да намери помощ, загубил вече надежда, той разтваря двете си ръце, свежда глава и започва да се моли само на Аллах: “О, Аллах, загубих надежда. Ти си Единственият, към когото човек може да се обърне и Ти си Единствената закрила за всички. Търся покровителство в твоята безкрайна милост и милосърдие”.
Мевляна, рахметуллахи алейх, потънал в размисли, продължава:
“Опитай се да видиш тези добри знаци в намаза, след което разбери, какво ще бъде положението ти и вземи мерки навреме!…Събери си ума в главата и започни да изпълняваш не само привидно, но се задълбочи в духовното! Не удряй главата си в земята безцелно, без да се замисляш за Величието на Аллах и не се оприличавай на птица, която кълве просо!…”
Мухаммед, салляллаху теаля алейхи веселлем, казва:
“Най-лошият крадец между хората е онзи, който краде от намаза”. (Хаким, Мустедрак, І/353)
Намазът на човек, който го изпълнява с чисто сърце, прави живота му съвсем друг; той плаче поради това, че е усетил кого обича, моли се и се надява на Аллах Теаля, и така приет и високо ценен, че Аллах Теаля казва на такъв човек:
“Леббейк-заповядай раб Мой”.
В зависимост от това, дали човек изпълнява намаза с или без смирение-хушу, в хадис-и шериф се казва:
“Двама души извършват намаз на едно и също място по едно и също време, но разликата между намаза на двамата е колкото разтоянието между земята и небето.” (Ихйа)
Затова айетът обяснява, че вярващите, които изпълняват стриктно намаза с хушу, наистина спазват правилата му:
“И които молитвите си усърдно отслужват.” (Меаридж, 70/34)
В друг айет се казва:
“Които в своята молитва са постоянни.” (Меаридж, 70/23)
Духовно извисените хора казват:
“Целта на този айет е духовността на намаза, защото физическото му изпълнение не означава постоянство. Духът е, който прави седжде и рукю; докато седжде и рукю, които са в намаза, са видимия им физически облик. Постоянният намаз, не е далеч от постоянното споменаване на Аллах Теаля”.
Мевляна, тълкувайки този айет, казва:
“...човек, даже и след намаза, запазва състоянието, което е изпитал в намаза. Така той запазва за цял живот своя добър характер, хушу и възпитание; пази сърцето си от лоши помисли и езика си от лоши думи. Това е състоянието на истински обичащите Го приятели на Аллах Теаля”.
“Намазът, който ни показва пътя към самите себе си и ни предпазва от лоши дела, се изпълнява петкратно. Обичащите Аллах Теаля са постоянно в намаз, защото любовта изпълнила сърцата им, не се насища нито с пет пъти, нито с петстотин.”
“Намазът на обичащия Аллах Теаля, е като риба във вода. Както рибата не може без вода, така и душата на обичащия Аллах Теаля, не може да бъде щастлива и спокойна, ако не е винаги в молитва-намаз. Затова изразът “посещавай ме малко” не е присъщ на тези хора. Техните души са винаги жадни за ибадет”.
“Ако обичащият Аллах се отдели, дори за миг от Него, това му се струва като хиляди години. Затова той не иска да се разделя от Аллах, тоест иска винаги да бъде в намаз. Извършените от него хиляди рекята от намаза сякаш са един рекят. Тъй че ако пропусне да изпълни един рекят от намаза, струва му се, че е пропуснал хиляди рекята и сърцето му бива съкрушено и разбито.”
“О, разумни човече! Намазът е възможност да бъдеш при Аллах Теаля, а то е трудно да се обясни с думи. За да бъде схваната тази мъдрост, умът трябва да се жертва за Обичания, (тоест за Аллах) и да се научи да мисли за сърцето.”
Съживяването на духовния живот на човека е тясно свързано с посоката (къбле) към която той е поел. Този избор Хазрети Мевляна обяснява по следния начин:
“Къблето на царете е короната и скъпоценният колан; къблето на обичащите този свят е златото и среброто; къблето на изкушаващите се от красотата на жената е всъщност тяло сътворено от вода и пръст; къблето на чувствителните е сърцето и душата; къблето на отшелниците е отшелничеството им; къблето на заблудените са безсмислените дела; къблето на мързеливите е яденето и спането; къблето на хората на духа е науката и просветата.
Къблето на обичащия Аллах Теаля е безконечната среща с Обичания; къблето на духовно издигналите се е съвършенството на Аллах Теаля; къблето на привързаните към този свят е богатството и санът; къблето на подражателите е тарикатлъкът; къблето на мечтателите е настроението; къблето на примирилите се с решението на Аллах Теаля остава осланянето на Него…
Знайте, че къблето, към което се насочваме, докато извършваме намаз, не е постройката на Кябе, а мястото, където се намира тя. Ако тази постройка пренесем на друго място, тя вече не може да служи за къбле.”
Следователно, по време на намаз, когато тялото се обръща по посока на Кябе, посоката на сърцето трябва да бъде. Защото къблето на сърцето е Аллах.
От друга страна, за да бъде осъществен хушу, човек непременно трябва да има намерение, подобно на това в хадиса, където Мухаммед, салляллаху алейхи веселлем, казва:
“Делата са според намеренията.” (Бухари, Бедул-вахий, 1)
Това означава, че човек трябва да знае какъв намаз изпълнява и пред кого се намира. Означава още да наблюдава всичко, което минава през сърцето му и да го изпълни само с преданност към Аллах Теаля.
Текбир: произнасяне на “Аллаху екбер”. Освен, че текбирът трябва да бъде произнесен правилно, произнасящият го трябва да почувства Силата и Величието на Аллах Теаля. Вдигайки ръце нагоре, всички неща от този свят трябва да бъдат забравени за да се изпълни сърцето с чувството, че се намираме пред Аллах Теаля и тогава, откъснат от този временен свят, извършващият намаз се чувства като, че ли се е преселил в отвъдния.
Къям: правостоене по време на намаз. Извършващият намаз не трябва да отделя погледа си от мястото, където прави седжде и да не забравя дори за миг, че се намира пред Аллах Теаля. А сърцето му да се изпълва с чувство на безпомощност, да изпитва нужда и отдаденост на Аллах Теаля. Нужно е да се старае да заслужи похвалата на Аллах и да се присъедини към праведните, за които Аллах Теаля казва на ангелите:“Колко праведен човек е този!”
Къраат: четенето на Коран в намаза. Айетите трябва да се четат бавно и отчетливо, за да се вникне в смисъла им, доколкото това е възможно и описаните в тях принципи да намерят приложение във всекидневието на онзи, който ги произнася. В хадис-и шериф се казва:
“Който чете Коран-и Керим, значи говори с Аллах Теаля”. (Ебу Нуайм, Хилйе, 7, 99)
Имайки предвид този хадис, айетите и сурите, в Коран-и Керим, трябва да бъдат произнасяни не само с думи, а и сърцето да участва и по този начин да намери спокойствие и равновесие.
Рукю: поклон. Поклонът в намаза трябва да бъде изпълнен с достойнство и уважение, както тесбиха (субхане раббиел-азийм), да бъде произнесен бавно и да се вникне в смисъла му.
Седжде: поклон, при който извършващият намаз поставя челото, дланите на ръцете си, колената и пръстите на краката на земята. Произнасянето на субхане раббиел-еаля също трябва да става бавно и да се размишлява върху него. Трябва да подчертаем, че онзи който прави седжде е най-близко до Аллах Теаля. Затова не трябва да участва само тялото, а най-вече духът. Успоредно трябва да се разбере смисълът на айета:
“И свеждай чело до земята в суджуд и [към Аллах] се приближавай!” (Аляк, 96/19)
Онзи, който извършва намаз и в намаза прави седжде, ще изпитва щастието и сладостта на ибадета, ще се влее в групата на духовно извисените, които са запалили в сърцата си огъня на любовта към Аллах Теаля и повтарят:
“Рафики аля, рафики аля – към Най-Великия приятел, към Най-Великия приятел!…”
Кааде: сядането в намаза. То също трябва да бъде извършено с уважение и старание, като се произнася“Еттехийяту” по начин, който обяснихме по-горе. Извършващият намаз, когато седне, трябва скромно да сведе глава и да прави дуа на Аллах Теаля.
Накрая намазът завършва със селям, казва се “Есселяму алейкум ве рахметуллах” надясно и наляво. Тозиселям трябва да бъде свързан с Дженнета, наричан още “Дарус-селям”, където се достига чрез изпълняване на намаза. Този селям се дава първо на меляикетата, които са отдясно, а след това и на онези, които са отляво.
Ако намазът е извършен по начин, по който Аллах Теаля ще го приеме, тогава селямът, който се дава на меляикетата, ще бъде приет от тях и те ще отвърнат по следния начин:
“Мир вам, че изтърпяхте (всички несгоди в земния живот. Изпълнихте задълженията си към Аллах Теаля и не се отклонихте от правия път)! И колко е прекрасна Последната обител (дженнета, който е края на следвания от човека път и отплата за добрите му дела)” . (Раад, 13/24)
Хушу, за което говорим и трябва да бъде осъществено в намаза, е старателното изпълнение на намаза и предчувствие за среща с Аллах Теаля, което е във възможностите на всеки нормален човек. Величествената и Божествена наслада в намаза, не трябва да се приема като плод на въображението чрез който човек се старае само да говори красиво и пр. Мухаммед, салляллаху алейхи веселлем, е този, който е най-добрия образец за изпълнението на този ибадет. Намазът на приятелите му, Аллах да е доволен от тях, възпитани от него, както и намазът на последвалите ги праведници е факел, който озарява пътя ни.
Намазът на Пратеника на Аллах
Според преданията, когато Расулюллах, салляллаху алейхи веселлем, встъпвал в намаз, от гърдите му се чували ридания, подобни на шум от воденица. Това състояние на Пейгамбера е разказано от Али, радияллаху анх, по следния начин:
“Видях Пейгамбера, салляллаху алейхи веселлем, да ридае, когато изпълнява намаза под едно дърво, по време на битката при Бедир. И така продължи до сутринта.” (Федаил-и А’мал, 299)
Освен плача по време на намаз, от гърдите на Първенеца на световете – Мухаммед, салляллаху алейхи веселлем, се чувал звук, сходен на бълбукане на вода.
Айше, радияллаху анха, разказва:
“Понякога, когато Расулюллах, салляллаху алейхи веселлем, заставаше да изпълни намаз, от гърдите му се чуваха ридания, наподобяващи клокоченето на кипящ казан.” (Ебу Давуд, Салят, 157; Несаи, Сехв, 18)
Освен това Айше, радияллаху анха, разказва за намаза на Расулюллах, салляллаху алейхи веселлем:
“Пратеникът на Аллах говореше с нас и ние говорехме с него. Обаче, когато дойдеше време за намаз, обръщаше се към Аллах Теаля с цялото си тяло и душа, и като че не ни познаваше”… (Федаил-и А’мал, 303)
Това извисено състояние на духа, трябва да бъде желаното, което човек се стреми да постигне чрез намаза. А дори и да не успее да го постигне, човек трябва да се движи в тази посока. Тоест, състоянието на Пратеника на Аллах, салляллаху алейхи веселлем, в намаза е като осветяващите пътя звезди. Колкото повече ги доближаваме, толкова по-щастливи ставаме.
Трябва да се каже и това, че както никоя работа не може изведнъж да бъде съвършена докрай, така и ибадета в началото е само вид подражание. Както произведението на майстора, което придобива оригиналност след дълъг труд, така ибадетът на човека се нуждае от време, за да стане по-съвършен. Затова онези, които не успяват от самото начало да извършат намаза по най-добрия начин, не трябва да губят надежда. Така както се пресяват тонове пръст, за да се получи грам злато, така за доброто изпълнение на намаза е нужно максимално старание и постоянство.
Ето защо е необходимо в живота да се приложи следния хадис:
“Когато изпълняваш намаз, изпълни го така, че сякаш ти е последен. Не говори неща, за които утре ще съжаляваш. Старай се да не желаеш онова, което желаят заблудените хора.” (Ибн Мадже, Зухд, 15)
Възпитаните в духа на Пейгамбера, салляллаху алейхи веселлем, сахабета и праведниците последвали ги в пътя им, винаги са живели според този хадис.
